понеделник, 14 ноември 2016 г.

writings / vol.6

не искаш ли
детето, мария
как така не искаш детето
ти трябва да носиш
живота, мария
на детето живота
не на живота на мария
замисли се, мария
че искаш да носиш
детето
за детето
за момчето
за да води
за да е месия
а ти да си просто мария

детето, мария
как така не искаш детето
трябва да носиш детето, мария
защо иначе ще си тук
мария

защо иначе ни трябваш
мария

а ако, мария,
родиш мария

то и нея ще кърмиш с
детето, мария

дано роди Бог

за да отрежда той
вместо мария

детето плаче,
мария по-силно и от него

детето е момиче,
мария


детето, мария


Кристина Димова

Стихотворението е наградено в Петото издание на Националния поетичен конкурс "Непознати улици".

събота, 5 ноември 2016 г.

За смъртта в живота и живота в смъртта

"В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце.

Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.

Тази сутрин я видях. Най-накрая, след изминалите нощи и дни на очакване. Беше също толкова красива, както когато излезе в петък вечерта. Също толкова красива, както когато се влюбих лудо в нея преди повече от 12 години. Разбира се, че съм съсипан от мъка. Отстъпвам ви тази малка победа, но тя ще е краткотрайна. Знам, че любимата ми ще е с нас всеки час, всеки ден и ще се намерим отново в рая на свободните души, в който вие никога няма да бъдете допуснати.

Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света. Сега няма да си губя повече времето с вас. Трябва да отида при Мелвил, който се буди от следобедния си сън. Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден, и през целия си живот това малко момче ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не – няма да получите и неговата омраза."


Ако искате нещо, с което просто да убиете време и да се измъкнете от ежедневието - това не е вашата книга. Ако искате нещо, което да играе ролята на поредните розови очила - това не е вашата книга. Ако искате нещо различно от истина, болка и живот - това не е вашата книга.

13 Ноември. Франция. Викове, крясъци. Край. Всичко мълчи. Скърби тихо. Част от това всичко става и Антоан Лейри, авторът на „Няма да получите омразата ми“. В тази черна за света ноемврийска вечер загива жена му. В тази черна за света ноемврийска вечер един съпруг остава без жена, едно дете остава без своята майка. И тогава скръбта придобива вида на писмото, което прочетохте по-горе. И вече не е толкова тиха.

„Няма да получите омразата ми“ не е просто една тъжна история за баща и син, опитващи се да продължат живота си след загубата на жената в живота им. Това е Книгата. Всяка една дума в нея е закована на правилното място, като точен изстрел в сърцето.  Вместо кръв след прочита им обаче, от мен се стичаха сълзи без дори да осъзнавам, че плача. Може би защото всяка дума тихо крещеше мъката си в лицето ми. Може би защото се чувствах гола пред действителността, която тази книга държи в страниците си. Или може би, вероятно, със сигурност - защото душата ми се пречисти, след като погълнах всичко, което "Няма да получите омразата ми" носи в себе си.

Книгата на Антоан Лейри е книга за бащината грижа, за липсата на майчина такава, за надеждата, за поглъщащата мъка, за любовта и омразата... и за живота в смъртта и смъртта в живота. „Няма да получите омразата ми“ е катарзис за душата на всеки един човек, който се осмели да я прочете. В нея виждаме онова, което новините премълчават. Това, което ежедневниците изхвърлят, което не смятат за нужно. Виждаме жертвите на омразата, душите, които се налага да носят тъгата в себе си и да живеят с нея всеки ден. Отваряме очите си за това, което е по-важно от бройката на загиналите, а именно отнетото право на живот и щастие и на тях самите, и на близките им. Тази книга  е едно от нещата, които трябва обезателно да прочетем, за да нахраним съществото си. И ако е възможно - да спасим себе си от омразата. 

„Няма да получите омразата ми“ е най-силното и истинско нещо, до което се докоснах тази година. Усещам сълзите в очите си дори докато пиша тази публикация. Макар и те да напират, нещо друго си е тръгнало от мен – болката в сърцето ми. Книгата на Лейри е ударът, от който се нуждае всеки един от нас, за да изчисти мъглата от илюзии около себе си. Тези 80 страници изтръгнаха сърцето ми и ми го върнаха по-чисто, по-смирено, по-добро. И по-обичащо. 


Изредих всички причини, поради които „Няма да получите омразата ми“ не е вашата книга още в самото начало. Ако искате обаче да се върнете към себе си и да усетите, че някъде между всичко това във вас има и душа – вземете книгата на Лейри. Ще останете разбити и пречистени. Без омраза. Само с надежда и някоя друга паднала сълза *която на фона на болката, за която ще прочетете, е нищо*.