четвъртък, 21 юли 2016 г.

Всички наши места или как депресията не е поетична, а напротив – трагична

Здравейте. От много време искам да пиша за „Всички наши места“ и основно за това, което ме караше да се чувствам отвратително през цялото време, докато я четях. Тези от вас, които не са се сблъсквали очи в очи с паническите атаки, тревожността, самоубийствените мисли или депресивните състояния и пр. , може би не са били с неонов знак НЕ в главата си по време на прочитането на книгата. Останалата част обаче, която е преживявала някое от изброените в предишното изречение неща, или пък го е виждала в някой свой близък роднина, може би е изпитала това, което изпитах и аз, заради прочита на това... нещо. Съжалявам, ако обидя някого, който смята, че тази книга е най-хубавото нещо, което е чел някога. Извинявам се предварително. Аз самата не искам да обиждам творчеството на авторката. Искам просто да изкажа мнението си защо тази книга НЕ Е за всеки.

 Ще сложа резюме на историята, за да ви запозная с нея накратко. Предполагам повечето от вас знаят за какво се разказва, тъй като книгата нашумя особено много през миналата година, но все пак за тези от вас, които не се интересуват от contemporary толкова много:

Историята на момиче, което се учи как да живее от момче, което иска да умре.
Теодор Финч е запленен от идеята за смъртта. Всеки ден той обмисля различни начини, по които може да умре. Но и всеки ден търси и намира нещо, заради което да живее.
Вайълет Мърки живее за бъдещето и брои дните до завършването, когато ще избяга от малкия град в Индиана и от мъката, която я задушава, след като внезапно загубва сестра си. Срещата на Финч и Вайълет, шест етажа над земята, се оказва съдбоносна и за двамата. И когато тази странна двойка обединява усилията си в училищен проект за забележителностите в родния им щат, младите хора поемат на пътешествие, което ги отвежда на невероятни места – величествени, обикновени, красиви, грозни, странни, изненадващи. Също като живота! И както често се случва, се оказва, че най-ценните уроци се научават по най-необичайния начин.
Това е емоционална и трогателна история за споделената любов, за пълноценно изживяния живот и за двама млади хора, които се откриват един друг, докато стоят на ръба...

Резюмето взех от официалното такова на издателство Ентусиаст.

Това е захаросаната версия на сюжета. От моя гледна точка във „Всички наши места“ се разказва за момче с изключително тежки проблеми, чийто образ е изграден прекалено добре, тъй като авторката е прекалила със захаросването на депресията. В другия ъгъл пък е момичето, Вайълет Мърки, което така и не можах да разбера дали има депресивно състояние, дали преживява посттравматичен стрес след загубата на сестра си, или и двете. Също така бе вглъбена в себе си до особено голяма крайност. Тези двамата сладури с точно толкова „сладки“ проблеми уж се влюбват. Колко точно се влюбиха и аз не знам. Той определено я обичаше. Тя, хм. Както казах, самовглъбена беше. Не беше достатъчно развит образ според мен. Историята иначе е разказана по доста реалистичен начин, но в случая за мен това си е доста голям минус. Когато пишеш за депресивно състояние, не бива да си толкова краен. Особено когато основната ти аудитория е съставена от тийнейджъри. К‘во правим, ако някой от читателите ти също има самоубийствени мисли? Пишейки за самоубийство, което символизира нещо, е напълно нормално подсъзнателно да си подтикнал някое лабилно дете към същото действие. Суицидни мисли на лабилно човече, които са с привкус на желание за символично самоубийство. Яко, а?

 Книгата е окей, ако не си преживявал тези неща. Ако не си виждал как някой твой близък умира заради депресивно състояние. Ако не си минал през някакъв проблем свързан с психиката. (Ще сложа поста си за тревожността след тази публикация, тъй като тя не е никак малък проблем. За паническите атаки има достатъчно публикации и не смятам, че е нужно да пиша за тях. Преживяла съм ги на 99% и вече супер рядко се случва да имам такива. Ако ти, който четеш, имаш подобен проблем – можеш да се справиш. Можеш и да ми пишеш. Целувам те.) Книгата е на средно ниво. Най-хубавото нещо в нея е Финч. Изграден е добре. Може би най-добре изграденото нещо във "Всички наши места". Най-важното в случая обаче е, че на тази книга трябва да се сложи един голям предупредителен знак. На хора с проблеми тя наистина не действа добре. Видях реакция на такива личности, които имат някои от по-горе изброените проблеми. Не беше особено хубава. А да, тези прекрасни цветове на корицата... Сериозно ли? Ще кажеш, че ще се разказва за началото на пролетта, а не за момче с... и аз не знам с какво, с всичко възможно сигурно? Т‘ва е подигравка. Корицата. И липсата на предупредителния знак. И захаросването на изключително сериозен проблем, какъвто е депресията и като цяло психическите разстройства. Нищо друго. Само това.


 Виждам, че малко хора пишат ревюта за тази книга. Тази публикация не е точно ревю. Не е и пост свързан с някакъв проблем. Просто исках да изкажа мнението си за „Всички наши места“ от твърде дълго време, а и за подобен тип книги, които слагат депресията в красива опаковка, сякаш е прекрасно нещо. Нямам никакъв проблем, ако вие сте на различно мнение. Винаги можете да го изкажете по-долу в коментарите. Познавам хора, които смятат, че това е най-красивата книга, която са чели и съм окей с това. Щом им е доставила удоволствие - чудесно. Аз обаче не бях от тях. Виждала съм какво прави депресията с хората, не съм я срещала очи в очи, а и не искам. Просто знам как може буквално да те убие. Знам и че трябва много внимателно да се подхваща като тема в каквато и да е форма на литературата. Думите понякога убиват. Депресията понякога също.

"Всички наши места" не е любовна история. Книгата не е сладка. Не е миличка. Това е поредната книга, в която дори не целенасочено, по някакъв начин депресията е показана като нещо поетично, а тя често е трагична. Ако имате депресивни състояния, ще сложа след поста и снимка на горещите линии в България, на които можете да се обадите, тъй като ги има изложени в книгата най-отзад (според мен би трябвало да са най-отпред, но отново – лично мнение). Дано "Всички наши места"  ви хареса. Дано не се превърне в едно от най-тегавите ви преживявания като читател. Пожелавам ви го. 2.5-3/5 от мен за тази книга. За образа на главния герой си заслужава. Той наистина е разказан по един красив, но и безкрайно тъжен начин. Тук е моментът да ви кажа, че ви обичам и че заслужавате много целувки и прегръдки. С много любов, ваша Кристина.


горещи линии

събота, 2 юли 2016 г.

Семейство / writings vol.3

Тя се прибра вкъщи. Заключи вратата на апартамента, първо външната, а след нея и вътрешната. Събу обувките си и въздъхна. Въздишката ѝ се казваше облекчение. Краката ѝ най-после бяха свободни. По глезена на десния ѝ крак се бяха появили ранички от неудобните обувки. Погледна раните. Реши да ги подмине. Не и беше до тях. Не и беше до събличане на дрехи, до приготвяне на вечери, до усмихване на намръщени хора. Затова реши, че тази вечер няма да прави тези неща. Нито едно от тях.
Той се прибра вкъщи. Видя проснатите обувки пред вратата. Можеше и да не ги види, ако не беше успял да изкара вече вкарания ключ от ключалката на външната врата. Тя пак го беше забравила. Не му се занимаваше да звъни на вратата, затова се помъчи и хоп. Ключът ѝ излезе от ключалката, влезе неговият. Вътрешната врата отново не беше заключена. Не му се налагаше да я отключва. Отвори я и така - той се прибра вкъщи. Видя проснатите обувки пред вратата. Вдигна ги с лека погнуса, сякаш тя не знаеше колко неприятно му беше да заварва мръсотия, а? Вдигна и палтото ѝ от раклата и го сложи на закачалката. Него не го погледна с отвращение. Подуши го с такова. Миризма на вино и цигари. „Пак е пушила. Пак е пила.“ Сякаш не знаеше колко неприятно му беше да усеща миризмата на тези боклуци, а?
То се прибра вкъщи. Не забеляза колко подредено е всичко у дома. Не забеляза мъничкото кално петънце на пътечката в коридора. Не забеляза и миризмата на цигари и алкохол, която се прокрадваше като акцент във всеки един от тоалетите, които майка му носеше. В случая на нейното палто. То искаше просто да отиде и да си пусне музика. И да почете малко за приключенията от книгата. Нищо повече. Разбира се, ако можеше да хапне нещо домашно, което мама е направила само за него, щеше да е най-доволно. По миризмата, която не се носеше от кухнята обаче, То разбра, че това хапване няма да го бъде тази вечер. Побърза да се изнесе в стаята си без да го чуе Той. Без да нацапа. Просто да легне и да си пусне музика. И да почете малко за приключенията от книгата.
Тя беше твърде изморена, за да слуша лекцията му. Той пък беше твърде ядосан. Нямаше нито храна, нито чиста пътека. На нея обаче наистина не и се слушаше и реши, че ще отиде в другата стая, за да види как е То. Той нямаше намерение да я пусне. Хвана я за ръцете ѝ и ги изви. Тя изпищя. Макар и да беше в другата стая, То чу случващото се при него и нея и увеличи музиката, която вървеше от лаптопа му. Даже си сложи слушалки. Той беше гневен. Тя не искаше да го гневи повече, но нямаше избор, искаше да се махне. Трябваше да се махне. Той нямаше да и позволи да се махне, преди да направи вечеря.
Тя усети как болката от глезените ѝ се движи към китките ѝ. Той усети как трябва да я заведе до кухнята, за да я накара да сготви. То усещаше само как коремът му стърже.
Тя започна да пържи картофи. Правеше го, за да не е гладно То. Той стоеше и си наливаше бира. Тя плачеше тихо. То мълчеше. Той крещеше за трима.
Тя изпържи картофите. Той извика него. То започна да яде и този път реши, че няма да пита защо мама е плакала. Мама нямаше да отговори, щеше само да избърше и последната стичаща се сълза. Поне картофите бяха станали идеално солени.
Вечерята приключи. Той каза на То да си ходи в стаята. То отиде. Той каза на Тя да мие съдовете. Тя каза не.
Той извади чисти прибори. Избра си най-големия нож. След това повтори няколко пъти как раните на краката ѝ ще станат по-големи. Повтори също и как тя не иска да преживява едно и също нещо два пъти. Разказа все неща, които тя вече знаеше. На нея обаче не и беше до нищо от това, което той упорито потретваше като развален, намръщен и изпушил грамофон. Не и беше до лудостта му. Не и беше до усмихване на намръщени хора. Или пък до миене на чинии. Затова реши, че тази вечер няма да прави тези неща. Нито едно от тях. Реши, че ще направи нещо друго. Реши, че ще полети.
Той не очакваше Тя да използва прозореца. Тя беше смела за пръв път от много време. То чу как нещо се тресна, но вече знаеше какво и кой. Тя летеше и се усмихваше.
Той не знаеше какво да прави. Лудостта му се запозна със Страх. Страхът взе ножа и наръга То. После наръга и Аз-а на себе си. После лудостта се върна към същността на съществуването си. Лудостта се запозна със смъртта.
Там някъде, Тя, Той и То са Те. Но не горе. Нито пък долу. Там някъде, в нечий апартамент са заедно и раните на глезените на краката няма да се преместят на бедрата. После на китките. И така нататък.
Там някъде са Те. Те са заедно. Но това не са Те.
Това са Тя, Той и То. И вече ги няма.



Ами, това нещо си е мое. Името да си напиша за достоверност на притежанието - Кристина Димова. Готово.