неделя, 26 юни 2016 г.

writings vol.2

***

така както поправи вратата
и котлона
чантата
пантите на прозореца
шкафа в коридора
и масата

така
все донякъде
не изцяло
никога както трябва

така обичаше и нея
не особено качествено
и никога до края



с много обич, Кристина




събота, 18 юни 2016 г.

Обичам. Има ли значение кого? (ЛГБТ+)

  Здравейте отново. Днес съм тук да ви говоря по една уж сериозна тема . Ама май съм по-скоро тук, защото много ми писна от всякакви статии, които отричат или едното, или другото. Става на въпрос за лгбт+ и хетеросексуалните. Също става на въпрос и за това колко много ми писна един да казва НЕ, а другият да казва ДА. И да сме или черно, или бяло. Сега ще ви обясня защо.

 Аз обичам пица. Ти обичаш лазаня. Той обича и двете. Тя пък обича и пица, и лазаня и пици, които са всъщност лазани и лазани, които са си пици. Оня отсреща пък само обича да гледа и да помирисва лазаните или пиците, или и двете и т.н., ама не и да ги яде. Има и други де. Те пък други предпочитания си имат относно лазанята, пицата и пр. Толкова е просто с храната, сеш‘ се. Ама като стане на въпрос за сексуална ориентация май, май все на някого му пречи.

 Вижте сега. Кой с кого спи си е негова и то изцяло лична работа. И изобщо иска ли да прави секс също си му е негова работа. Пък за пола да не говоря. Който каквото иска да си прави, стига да не е насилническо. Ще ми кажеш естествено, че аз Пешо от втория етаж сигурно никога няма да го накарам да си промени хомофобската същност. Прав си най-вероятно. Истината обаче е, че дори и не искам да се опитвам. Моето проповядване, моята „пропаганда“ е коренно различна.

 Аз пропагандирам човешко отношение. Хетеро си? Окей. Хомо си? Окей. С някаква друга сексуална ориентация си (че не ми се изреждат всичките)? Окей. Правиш парад за различието? Чудесно, както има паради за деня на армията или при празника на розата, така нека има и за различието. К‘вото ще да е. За сексуалност, за музика, за танци. Все тая. Носи ли щастие? Носи го. Не караш хората да бъдат агресивни и не им се мръщиш, усмихваш им се и им подаваш знаменца с цветовете на дъгата (знам, че това е общият флаг, нека всезнайковци по темата лгбт+ на не ми пишат коментари. не смятам, че знам всичко, недейте да ми скачате, защото сте  изнервени за нещо)? Браво, имаме нужда от повече усмивки. Стига вече киселяци по пътя, които те съдят, защото обичаш.

 Както казах, пропагандирам човешко отношение. Пропагандирам не разбиране, а приемане в обществото. Приемане на любовта. Защото хора, много добре знаете, че тя ни липсва. Ние сме една от най-намръщените нации и няма нужда и любовта да я превръщаме в опорочена тема. Да си се целуват мъж с мъж, жена с жена. Не е нужно да целуват вас и да искат да правят секс с вас. Вие да не би всички мъже/жени от отсрещния пол да искате чисто сексуално? Или във всички да сте влюбени? К‘вото искат да правят тия хора. Ако се държат добре с вас, дръжте се и вие добре с тях. А какво правят под завивките си е тяхна работа. Това вас никога не ви е засягало, нито някога ще ви засегне. Същото е и с целуването между мъж и жена. Ама да си се целуват бе, да си правят секс, НЕ ВИ ИНТЕРЕСУВА. Сексуалната ориентация няма нищо общо с характера на човека. Ако срещу себе си виждаш един добър човек – той не е заплаха. Той не е нито лице на „разврата“, той не е „болен“. Той е като теб. Представител на човешката раса. И ти не трябва да разбираш сексуалността му. Просто приеми любовта му като човек, който също е способен да обича. Способен си, нали?

 И тук ще млъкна, защото иначе ще се оплета в своята собствена пропаганда на любовта. И сигурно ще остана неразбрана с мнението си. Обаче просто исках да си излея всичко по темата, защото наистина не ми пука кой какво ще ми напише точно тук. Просто съм ядосана. Ядосана съм от това крайно разделение. „Различната“ сексуалност не е черното или бялото, нито пък хетеросексуалността е. Всичко е едно. Всичко е любов. И любовта е всичко. За това, по дяволите, обичайте бе хора и оставете за миг шибаните етикети, които давате на сульо и пульо. Затворете си очите за парада или си го посетете. Целувайте и правете секс ,с когото си поискате. Имайте деца и ги обичайте, с когото поискате. Животът е шарен. Моля ви, по дяволите, мамка му, всичките ми сравнително прилични псувни, приемете любовта. Пък кой ви е между краката няма значение. Любовта няма пол. Любовта има само... любов. И ние имаме само това. Не оставайте без нищо. А сега отидете и прегърнете някого. Да има повече обич. На другото майната му.

петък, 10 юни 2016 г.

Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe by Benjamin Alire Sáenz

 Онова чувство, което си мислиш, че ще усетиш, ако медта можеше да се стича по сърцето ти. Или пък радостта, която всяко малко дете изпитва от сока на динята по лицето си. Или усмивката на любимия човек. Всички тези неща ти напомнят за едно основно чувство, нали? Сещаш се, онова топлото, което те обгръща като топла завивка през зимните студени вечери. Вече трябва да си се досетил, че говоря за любовта. Любовта в най-чистият й вид, недокоснат, неопетнен. В този й вид можем да я видим и в Aristotle and Dante Discover the Secrets of the Universe
на  Benjamin Alire Sáenz.

Аристотел е ядосан тийнейждър, чийто брат е в затвора. Данте пък е многознайко, който има малко по-различно виждане за света. Когато двамата се срещат на басейна, изглежда така сякаш нямат абсолютно нищо общо. Но когато двамата самотници започват да прекарват повече време заедно, те откриват, че помежду си споделят едно специално приятелство – от онези, които се помнят за цял живот. И минавайки през него, Данте и Ари ще намерят най-важните истини за себе си и за хората, които биха искали един ден да бъдат.*

* Това е личен превод на резюмето от английски на български, защото смятам, че е достатъчно обстойно, за да можете бегло да се запознаете със сюжета.

“We all fight our own private wars.”

 Обичам тази книга. Обичам я заради всичко, което е. Обичам я и заради героите й, така че ще
започна първо с тях. Аристотел Мендоса е мексиканско момче, което не е особено социално. Да не кажа въобще. Не е част от някаква групичка, няма наистина близки приятели. Умее да крие чувствата вътре в себе си и да не ги споделя с никого. Данте пък е малко по-отворен. Не казвам, че той има голям набор от познати и приятели около себе си, но хората определено го харесват повече от Ари. По душа и двамата са особняци, но Данте е по-слънчевият тип. Докато Аристотел е затворен и душата му е пример за буреносен облак, то неговият приятел е
слънчицето, което разсейва бурята. Данте е отзивчив, приятелски настроен, винаги готов да помогне. Би спасил и птичка, ако види, че има проблем и тя не може да литне. И със сигурност, със сигурност не е толкова вглъбен, колкото е Ари. Данте е приказлив, разговорлив, винаги има какво да каже. Докато Аристотел е мислител не само заради името си. Той винаги мисли, винаги чувства. Но както казах вече – само в себе си, никога не го показва на другите.
Определено имаме герои, в които можем да се припознаем, защото в тях не можем да видим невероятното. Да, бащата на Ари е бил на война, но той е просто един човек, който е останал с травми от нея. Брат му е в затвора, но това не го прави по-малко човек, колкото и да е наранил майка им по този начин. Бащата на Данте, макар и наистина ерудиран човек, все пак се държи човешки с всички и не показва нещо наистина невероятно като способности, същото се отнася и за жена му. Сигурна съм, че ще се припознаете в поне един от всички тези герои. Поне мъничко. И това прави книгата още по-услаждаща се на душата. Защото така вкарваме в нея и сърцето си, а това прави историята още по-хубава и мила за самите нас.

“I had a feeling there was something wrong with me. I guess I was a mystery even to myself.”

Историята също не съдържа елементи на нещо невероятно, типично за свръхчовека. Просто хора, които просто живеят и просто им се случват някакви скапани или хубави неща. Просто така. По този начин обаче, много добре можем да видим онзи процес, през който преминава всеки един от нас – порастването. И то в най-личната му форма. Онази обърканата, в която не знаем кои сме. Какво (да) правим? А сега накъде? Какво е любовта? На всички изброени въпроси можем да намерим отговорите точно в тази книга. Можем да видим и как това набиване цял живот, че жената задължително трябва е с мъж и обратното, е един обикновен стереотип. И че над всичко стои обичта. И то онази искрената, безрезервната (която откриваме в поведението на Аристотел през цялото време). Много се радвам, че LGBT темата е засегната по такъв приятен начин (подобно на Simon vs the homo sapiens agenda). Толкова леко. По такъв ежедневен начин, доколкото мексиканския начин на живот през 80те години на 20ти век може да изглежда ежедневно. Но повярвайте ми, почти няма да усетите, че действието не се развива в наши дни. Всичко е толкова истинско. Всяка дума е на място, всяка запетая е един напълно нужен дъх почивка.

Темата за приятелството също е засегната и смея да твърдя е основна в книгата. Тук то започва спонтанно, от нищото. Две момчета просто се намират в самотата си. Връзката между Ари и Данте е прекрасна. Всеки един от двамата наистина се раздава за другия точно така, както един истински приятел би го направил. За едно лято те се превръщат в ин и ян, двете частички на една половина. Така можем да видим, че „половинката“ понякога може да бъде разгледана  и като по-платонична. Да бъде рамото, на което можеш да поплачеш. Онзи човек, заради когото
би скочил пред кола, автобус, през мост и пр. Приятелство, което не те кара да се чувстваш задължен да правиш нещо за някого. Просто усещаш, че така трябва. Точно такова е и приятелството между Аристотел и Данте. Чисто. Искрено. Момчешко. Детско и не чак толкова. И отново, както всичко  в тази книга, изпълнено с любов.

Защо Aristotle and Dante Discover The Secrets of the Universe на  Benjamin Alire Sáenz би ви харесала? Защото е истинска. Не е разказана по префърцунен начин, а напротив – всеки може да я прочете и така който и да е може да се припознае в някоя частичка от цялото, което този роман образува. Защото колкото и меланхолична да е понякога, в нея винаги има любов и щастие и онзи слънчев лъч, който Данте има в душата си. Защото разказва за важни неща по един разбираем начин. Говори за порастването. И говори за любовта. Не онази на поетите, не онази, която търсим през целия ни съзнателен живот. А онази, която винаги е била с нас и сама ни намира. Онази, която можем да открием в мълчанието, в усмивките, в прегръдките, в тичането под дъжда и понякога, дори и в самотата. Любовта, която е навсякъде около нас и любовта, която сме самите ние, колкото и да й пречим да се показва.



Тази книга не разкрива тайните на космическата вселена, нито пък кога се е случил големият взрив и имало ли е такъв изобщо.  Тя разкрива тайните на нашата вътрешна вселена. Онези чувства, които не можем да разберем и да опишем. Онази самота, която държим за ръка през целия си живот. Любовта, която трудно разбираме какво точно означава. Но най-вече, разкрива как една вселена всъщност може да бъде само една мъничка ръчичка. Дали ще е на приятеля ти, на любимия, на майка ти, баща ти, брат ти, сестра ти... Това няма значение. Важното е да се държиш за нея. Така вселените и на двама ви ще образуват едно истинско цяло.

“I wondered what that was like, to hold someone’s hand. I bet you could sometimes find all of the mysteries of the universe in someone’s hand.” 

неделя, 5 юни 2016 г.

Седмица на фестивалите

 Здравейте. Пак съм тук, след сравнително кратка пауза. Днешната публикация ще има доста общо с предишната. От заглавието става ясно, че ще ви говоря за мероприятия. За разлика от миналия ми пост, в този няма да ви разказвам за събития като Нощта на музеите или Панаира на книгата,а за фестивали. И то такива с международно значение. За кои точно става на въпрос ли? За Капана Фест, който се провежда в Пловдив и за Фестивала на розата, в който тази година не взех участие като зрител. Как тогава съм била на фестивала ли? Ще разберете след малко.
  1.     Капана фест


Нямам думи да опиша емоцията, която изпитах на този фестивал. Толкова много слънчеви лица на едно място. Може и така да ми се е сторило, защото беше около 30 градуса на слънце, не знам, но съм почти сигурна, че аз поне се усмихвах през цялото време.
Капана е една сбъдната мечта за мен и моя приятел. От миналата година си говорим как ще отидем само двамата в Пловдив на екскурзия. Тогава не се получи, но сега нямаше какво да ни спре. Хванахме си багажчето в 7:00 от Казанлък и потеглихме към града на Античния театър. Пътя не ми се стори дълъг, а на пристигане от автогарата до стария град се придвижихме с помощта на едно момиче, Илияна, на която искам искрено да благодаря, ако чете тази публикация. :D
И така де, тя си ни остави там и тогава започна нашето мъничко приключение. Решихме, че е твърде рано, за да обикаляме из Капана (беше около 9 часа, а сергиите отваряха най-рано в 11.) и потеглихме на обиколка из стария град.  В този час започна влюбването ми в Пловдив (първото беше още на  фестивала на цветовете, но тогава можах да видя само една  мъничка част от него и хората).

 За пореден път се убедих, че много обичам тесни калдъръмени улички, които са като част от лабиринт. И стара архитектура. Тя също ми е любима. О, и полъхът на изкуство, който минава през тялото ти, когато минаваш през стария град, покрай всички тези сгради, които са пропити с история... Старият град си заслужава. Не си губете времето с молове, моля ви.
След Стария град огладняхме, седнахме на една закусвалня, хапнахме по едно парче пица и тъй като видяхме часа (вече бе станало 11), решихме, че можем да разгледаме сергиите. Не бях изненадана, като видях, че много малко от тях са вече отворени. Малко са лудите като мен и моят приятел, които ще си хванат автобус в 7. :D
Поради тази причина оооообикаляхме по главната улица, говорихме си.. И после пак се върнахме в Капана. А той беше като прероден. Цветни и щастливи хора навсякъде, още по-красиви неща, от които се лее любов, по всеки щанд. И ми се напълни душичката. Докато гледах всички това, слушах джаз и фънк от плочите, въртящи се по грамофона. Беше много мило.  И хората и те така. Мили, прекрасни.
Най-странните неща, които видяхме бяха астро сок(?) и веган луканка (?!), а аз си взех един прекрасен гердан и една тениска с логото на Капана, която нямам търпение да си облека <3.
Истината обаче е, че няма кой знае какво да се говори за архитектурата или материалните обекти в Капана. Мястото просто е. То е много хора, изпълнени с живот и любов. Хора, които мечтаят, хора, които дишат изкуство. И няма как да не се влюбиш, ако не в тях, то поне в атмосферата, която създават. В леката музика, която се носи, в усмивките по лицата на всички, във всяко едно „о, извинявай“, „благодаря“, а те наистина са казани от сърчицата на човечетата, които ги казват. В мирисът на пуканки и вкусна храна и най-вече: във всяка една искричка в очите на творците. В креативността. И само заради тези неща мисля, че стихотворението на Петър Чухов представя точно какво ми се случи вчера в Капана. И в Пловдив. pLOVEdiv.

Пловдив

Веднъж
попаднало
в Капана -
сърцето ти
остава там.
—  Петър Чухов

2.       Фестивал на розата

Да, аз съм от Казанлък. Да, за мен този фестивал не е нещо непознато, аз го преживявам всяка година, свикнала съм му на всичките церемониални истории. Тази година обаче го прекарах като local guide и това ще ми остане в съзнанието.
Накратко да опиша събитието, защото със сигурност ще има някой, който да не е идвал в града в този пиков месец от годината. Много рози. Ама навсякъде. Миризмата на рози сигурно идва още от табелата при влизане в града, а усмихнатите момичета с народни носии са зад всеки ъъл. И са красиви, винаги. Уличката на занаятите ми е любимото нещо, тъй като всяка година D ) Има много мероприятия, много концерти, конкурси, посещение на розобери, накрая има и парад. А и при нас е къщата на Дечко Узунов, Тракийската гробница, къщата на Чудомир. Елате да ни посетите, общо взето това исках да ви кажа, да. :D
се появяват нови и нови артисти. (ако искате да си купите мноого красиви пръстени и гердани, заповядайте през първата събота и неделя на месец Юни :
Та първо да ви се похваля – това е първата ми заплатена работа. :D Интересното в моя случай е, че предишния ден бях в Капана (събота 4 юни), а днес – неделя, 5 юни бях гид и се чувствам размазана. Щастливо размазана обаче.
Та, така де, всичко започна в 8 часа сутринта като заминахме на розобер. Обичам мириса на рози. И утринното слънце. Получих двете неща в едно и не мога да бъда по-доволна. После потеглихме към Института на розата, където нервите ми бяха опънати ако не до предела, то почти до него. Таааам японците, които водих, си ходиха където поискат и не спазваха много графика, обаче и това се преживява. :D После те и екскурзоводката им ходиха до гробницата, а аз седнах на една пейка. Краката ми бяха най-щастливи от този факт. И стигаме до парада, който беше най-разочароващата част тази година. Нулева организация. Нулева. Всичко друго беше наред, но от шествието съм разочарована. Всеки сядаше където поиска и трябваше да се карам с крайно нагли хора, защото имаше билети за места за седнали, а те очевидно не притежаваха такива. Говореха се някакви неща по уредбите, но аз поне не чух английска реч, а ако я имаше – тя беше доста рядко срещана. Така ми се наложи да обяснявам на япончетата кой минава по време на парада, защо е там и прочие. А това определено не беше моя работа. Община Казанлък, другата година повече се постарайте, моля ви.
 От шествието отидохме на пикник в Крънското ханче (пътя от/за Шипка), където вс. :D
ички хапнахме, а аз успях да поговоря с туристите, които имах честта да развеждам. Всички бяха много готини. Направи ми впечатление, че японците се радват на много мънички неща. На кравите, овцете. Неща, които ние приемаме за даденост. Радват ти се каквото и да им кажеш. Мили са, дружелюбни са. Дори да не те разбират какво им говориш, те пак ще ти се усмихнат. На тях им се зарадвах най-много. А и успях да потренирам английския си


И така и Капана Фест, и Фестивала на розите приключиха, а аз съм заредена с положителни емоции за поне няколко месеца напред. Слънцето беше плътно с мен, а усмивките ме заобикаляха. Всичко беше хубаво. Всичко е хубаво. Естествено зависи дали ще е успееш да си го направиш такова. А аз очевидно успях да го направя през последните два дни. Благодаря на всяко едно човече, което ме накара да се усмихна. Благодарна съм повече, отколкото някога съм била.

А сега искам просто да поспя, защото тези дни не ми се отдаде такава възможност. Призовавам всеки един от вас да се докосне до тези два фестивала, защото усещането е уникално. Енергията е страхотна. Призовавам ви обаче по-често да бъдете благодарни. И ви пожелавам много усмивки.

С обич,

Кристина