неделя, 6 март 2016 г.

"Всички погледи бяха вперени в мен" или иначе казано: social anxiety

 Потни длани, учестено дишане, виене на свят. Сърцето всеки момент ще се пръсне. Всички гледат теб. Взират се. Ще се провалиш. Дори не се и опитвай. Не започвай. Не си заслужават. Разочарованието, обидите. Нямаш нужда от това. Нямаш нужда от унижение.

  Това не е обикновено притеснение и не всеки го е изпитвал.  За съжаление обаче аз съм. Не пиша това, за да получа съжаление. Нито пък да ви запозная с всеки детайл от терминологията свързана с този проблем. Пиша го като изповед и още повече защото водя борба с това... нещо от сравнително доста време. А както всички знаем – за да започнеш да се бориш с  проблемите си, първо трябва да ги признаеш пред себе си. Това е второто ми такова признание, но първото официално. Дали не ме е страх, че познатите ми хора ще го видят? О, да, страх ме е и още повече – притеснявам се. Но, нали заради това пиша – да се преборя с притеснението си. Нямате нужда от празни приказки, нито пък аз имам. Продължавам с основната част.

  Това притеснение не е онова чувство, което изпитвате, когато правите нещо ново. Защо не е същото ли? Защото в главата ви не се върти мисълта, че всички очи са вперени във вас. В това, което ще направите. Нито пък мислите колко отвратителни неща ще ви кажат. И колко ще ви се присмиват. На какво унижение ще бъдете подложени. Или поне в ума ви. В България нямаме специално наименование, но на английски се нарича Social Anxiety. И е страшно. Отвратително е, ограничаващо, кара ви да се чувствате непълноценни до мозъка на костите ви. Най-общо: изпитвате страх от това да не бъдете съдени или унижавани за нещо, което сте направили. Каквото и да е. Само където проблемът не е толкова прост, колкото изглежда. Понякога се свежда до притеснение да отидете до магазина и да говорите с обикновен магазинер. Да вървите по пътя дори. Да не би да не се спънете, всички вас ще гледат. И после ще ви се смеят в лицето. По този начин, опитвайки се да избегнете възможно най-много моменти свързани с този тип притеснение, вие започвате да живеете непълноценно. Спирате да говорите това, което искате, защото може да последва някоя подигравка. Спирате дори да играете най-простичките неща по физическо, защото както казах вече – всички гледат вас. И стоите на пейката. Правите се, че всичко е наред, че всъщност едва ли не не ви пука за това, което се случва, че нямате желание. А за почти всяка дейност ще имате. Поне аз имам. Но, разбира се, се връщаме в омагьосания кръг, от който измъкване няма освен ако не скъсаш веригите.

  И един ден просто не издържах. Стената на момичето със самочувствие се пропука. Заплаках пред 25 човека. За нищо. Буквално за нищо. Имахме уж подготовка за изпитване на баскетбол и аз естествено от притеснение започнах да си оплитам краката и ръцете. Гледаха ли ме, не ме ли гледаха, фактите не са важни.  Аз си го представях по моя си начин. По този, в който всички гледат мен и се усмихват злобно. Иииии целя коша, топката рефлектира в стената и ме удари в главата. Съвсем леко, никой не забеляза. Но аз забелязах. И заплаках. Треперех цялата, притеснението ме тресеше от месеци. Само където тази зима вече не можех да издържам. Всеки ден плачех у нас заради мисълта как всеки ме гледа, как всеки ме съди. Та, така де, не издържах. И така до още един час по физическо. През седмицата на този час стоях до парното, ръцете ми трепереха, бях по-зле от миналия път. Не знаех какво се случва, защо си го причинявам, защо съзнанието ми ми го причинява. Но продължавах да се притеснявам. Играех с пръстите си, докато не ги разраних. Кръвното ми падна. Започна да ми се вие свят. Познатата процедура. След като свърши часа – отново заплаках. Безбожно силно. Разбрах, че нещата не може да продължават така. Аз не го заслужавам, нито пък който и да е било.

  Никой не го заслужава, точно така. На никого не бих го пожелала. Не мога да изброя колко възможности съм пропуснала заради това. В колко конкурси не съм участвала. Колко запознанства избегнах. Колко думи не казах. Не взимах участие дори в часове, които ми носят удоволствие. А знам, че ако вдигна ръка, ще кажа правилното нещо. По дяволите, вдигнах ръка по литература и тялото ми беше неспокойно в продължение на един час след като си казах проклетото мнение. Но вече не. Откакто се съсипах сама в училище и рухнах, а у нас си допродължих рухването, реших че просто ще се боря с притеснението си. Ще се успокоявам. Ще го използвам като моя сила и никога като слабост. Поради тази причина откакто съм си поставила тази максима, се старая всеки път, когато искам да направя нещо, но си мисля, че всички ме гледат просто... да се огледам. Да си поема въздух. И да направя проклетото нещо. Защото аз живея живота си и съм основният му зрител. Защото знам колко е ужасно да не можеш да си поемеш въздух. Да си стресиран на такава крехка възраст. Но както казах – вече не. Това притеснение може да бъде само моя сила. Как се боря ли? Вдигам ръка да решавам задача на дъската. Смейте се, ако искате,  това си е чиста победа в случаи като моя.  Пиша публикации в този блог, които знам, че все се четат от някого. Отговарям на хора, когато ми кажат нещо, което не смятам за вярно. Усмихвам се на себе си и се старая да се обичам. Защото това е пътят на смачкването на притеснението, особено социалното. Трябва да се обичаш. И да се гледаш. Да поставяш себе си на първо място, защото описвайки цялото ми преживяване с този проблем, от който не съм се отървала изцяло, то звучи като нещо много егоцентрично. Но не е. Защото то поставя чуждото мнение на пиедестал. И чуждите очи. А най-важни са твоите. Най-важен си ти.

  Та както казах, вече вдигам ръка. Изказвам си мнението, когато усетя, че замаяното ми състояние приижда. Дори не ме е страх да излизам с грим. Да, даже от това изпитвах притеснение. Живея за собствените си очи и намирам все повече и повече положителни свои качества, които да обичам. Надявам се, ако някой се припознае в този текст, да съм му вдъхнала поне малко кураж и да се изправи срещу себе си, защото това е най-трудната битка. А аз имам да водя още много такива.


  Потни длани, учестено дишане, виене на свят. Сърцето всеки момент ще се пръсне. Само където никой не гледа в мен. Никой не се взира. На никого не му пука, защото хората обичат да живеят в свое собствено балонче. Само на мен ми пука толкова много за останалите. Дишай и издишай. Ще го повтарям докато не се успокоя. Усмихвам се. Имам нужда от това. Имам нужда от свобода.