неделя, 29 ноември 2015 г.

 Не помня да съм казвала, че изцяло спирам публикуването на стиховете си тук. Дано не ме лъже паметта, за да не се окаже, че освен себе си, лъжа и вас.


завивките не са пробити
от цигари
а от прояждащата ги
самота
изсипваща се
със поройния дъжд
на сълзите ми

как ми се иска
да пушех
за да имам оправдание
за черната дупка
върху бялото ми одеало






п.с. Скоро ще има нов пост, който няма да е свързан с моите поетични напъни. :) А докато той се появи, ви пожелавам лека вечер.

неделя, 22 ноември 2015 г.

Сойка-присмехулка: част 2

 Здравейте отново.



  Преди да започна с импровизираното си ревю на втората част на „Сойка-присмехулка: част 2“, искам само да кажа, че тази поредица ме въведе в света на YA литературата, а и в този на книгите, в които действието се развива в антиутопична сюреалност. Заради това може би ще бъда по-критична, отколкото трябва, спрямо филма. Също така предварително предупреждавам: there might be spoilers. Ако все още не сте гледали филма, или не сте чели книгите – по-добре спрете дотук. А за тези, които са some kind of rebels – you were warned.

  Направо започвам с оценката. На тази част давам 4/5. От всички филми този и вторият, „Възпламеняване“, ми харесаха най-много. И все пак „Възпламеняване“ все още държи първата позиция.  Но нека се върнем на „Сойка-присмехулка: част 2“. Филмът е направен изключително добре. Ефектите са на доста високо ниво, актьорите отново изпълниха ролите си чудесно. Все неща, които мисля са ясни на всеки, който е гледал поне една от частите на трилогията. Обратно обаче към другите позитиви, които ме накараха да дам толкова висока оценка.


  Както казах, ефектите и играта на актьорите са много добри, развитието на героите също може да се види. Повечето важни неща от книгата този път бяха показани. Казвам този път, защото в първия филм и в първата част от третия филм много от основните моменти бяха пропуснати. Естествено неща като висенето на Катнис от пропастта, пълна с трупове, бяха спестени на зрителя, тъй като смятам, че това би било твърде разстройващо за всеки един от нас. Да не говорим, че така или иначе имаше достатъчно тежки моменти, които са напълно достатъчни поне за моето сърце. Говорейки за тежки моменти обаче, няма как да не спомена смъртта на Финик. Тя не бе показана толкова обстойно, колкото бе в книгата, и Бога ми, толкова съм благодарна на режисьорите за това. Кой знае иначе колко щях да плача в киното (а аз така или иначе не успях да се сдържа и си поплаках малко). Същото се отнася и за смъртта на Прим, която почти не бе показана, а по-скоро беше намекната. За нея зрителят разбира непряко от въпроса на Катнис: „Прим мъртва ли е?“, защото тя не получава отговор, а просто мълчание. Но изключвайки тези неща, всичко друго си беше показано възможно най-подробно за ограничаващите два часа и седемнадесет минути.

  Какво обаче ме спря да дам максимална оценка на филма? Първо и отново свързано с Финик: героят му не бе развит толкова, колкото в книгите. Много от нещата, които ни карат да го обичаме, отново не бяха споменати, просто ей така, изведнъж си се превърна в слънчево и добро момче. И не че това се случи в тази част на третия филм, то се случи още в първата, ама някак си очаквах по-голямо внимание на образа му. А той отново не го получи, за което ми е мъчно. Второто е свързано с края, който ако тези, които са чели книгата, си спомнят, се развива в близкото бъдеще на Катнис и Пийта. И този финал беше прекрасен. Илиии поне в книгите. Във филмът, за съжаление, беше изключително плосък. Изглеждаше така, сякаш Колинс и продуцентите са се карали дали да го има и само защото тя е настоявала прекалено много, те едва ли не с отвращение са склонили да удоволетворят желанието й. В крайна сметка краят беше повече от недоизпипан и неразбираем за зрителите, които не са чели книгите. Абе все едно правен в последната минута. И съжалявам, но за годините, които са минали от войната, на Пийта само му беше пораснала коса, а Катнис просто си беше сменила дрехите. Ядосах се на тези детайли поради факта, че явно са могли да сложат мутовете, всички експлозии и пр., но не са могли да състарят поне малко героите(?!). Hollywoods logic strikes again. Сега като се замисля няма други причини, поради които да дам 4/5, но пък, простете ми, толкова много обичам поредицата, че няма как да не съм безкомпромисна... Иначе почти всичко друго си беше изпипано или поне така ми се струваше през сълзите, появили се отново, но този път на финалните надписи.


 И това е. Игрите най-накрая приключиха. Беше ми мъчно, все още ми е, защото тази трилогия, както вече казах, постави началото на много голям етап в живота ми. Но сякаш все още не ми се иска този етап да приключва. Сякаш все още има игри, Катнис все още стреля с лъка си, а Пийта мечтае да рисува. Знам, че не е така и че повече няма да бъде, но ми се иска да е. Да, препоръчвам ви да гледате филма, за да си поплачете хубавичко като мен и после да си починете добре, защото всички знаем колко е трудно и мъчно да видиш края на нещо, което обичаш. Но не ви препоръчвам да препрочитате книгите отново, защото неща като смъртта на Финик се преживяват трудно, а със спомена от тези игри не се живее лесно. Но, хей, както казва Катнис... Има и много по-страшни игри.
  
С много усмивки,
Кристина

вторник, 17 ноември 2015 г.

Рейнбоу Роуъл и книгите, които ни карат да чувстваме

Здравейте.

 От заглавието може да видите за какво смятам да говоря днес. Рейнбоу Роуъл. Известна за по-голямата част от подрастващите писателка, тъй като основната група, за която са насочени книгите й, е тази на „младите възрастни“.  Ако това име обаче не ви говори нищо, то само при споменаването на „Елинор и Парк“ ще се сетите за кого ви говоря.



 За съжаление на този етап не мога да разгледам цялото й творчество,  но ще се опитам да изведа най-важното за него от книгите, които съм прочела досега: „Елинор и Парк“, „Фенка“ и “Landline”(няма я преведена на български и поради тази причина ще се придъжрам към оригиналното заглавие). Искам да вметна само че знам, да, знам колко ще съм пристрастна, но просто обожавам Роуъл. Не мисля, че има друг автор, (освен Бегбеде... май?) който да ме е карал да чувствам толкова много. И то не само любов или пък тъга. Книгите й ме карат да се смея, дори да плача от смях и в следващия момент тези сълзи може да са преминали в другата крайност на настроенията. Начинът по който описва всяко едно действие ме кара да попивам  думите й, което е голям успех за писател спрямо мен, защото колкото и да се опитвам понякога просто прочитам всичко по диагонал и не се занимавам много с описанието. Но тук дори то е вълнуващо. Ще спра до това изречение, защото иначе няма да има смисъл от следващите няколко реда.

 В книгите, които съм прочела до този момент а б с о л ю т н о винаги се разказва за любов. Силно застъпена тема в световната литература и в света като цяло. Обаче всички сме чели любовни истории. И точно заради това знаем, че има разлика от любовна история до любовна история. Тези, в романите на Роуъл, са от Любовните истории с главно л. И не, не че са кой знае колко впечатляващи като събития, но чувствата са разгледани през цялата гама, която може да съдържа палитрата наречена любов. Лично аз предпочитам нейната палитра с безобразно контрастиращи цветове, от любимото черно на Парк, до червената коса на Елинор, през жълтият телефон от “Landline”, отколкото  обикновените и скучни нюанси на сивото.

 Да де, ама любовта може да бъде и префърцунена, превъзнасяна, да са някакви огромни и фамозни истории и прочие, и прочие...  И любовната история пак може да бъде с главно л, нали? Тук нещата не стоят така. Всеки, който е чел поне една от нейните книги, знае, че тя винаги разказва за нещата от обикновения живот. За неща, които могат да се случат на всеки, по всяко време (изключение прави най-новата и книга “Carry on”, с която се надявам скоро да се сдобия, да прочета и съответно да й направя ревю). Но покрай любовта, както става и при всички нас, се развиват много други действия, които показват колко многопластов всъщност може да е един човек и колко различни чувства може да изпитва. И все пак всички те, в тези книги поне, се развиват около основната емоция, а именно силната и чиста обич, която всеки един от главните герои в историите на Роуъл изпитва.  Истории, които могат да накарат всеки да плаче. Да се смее. Да се притеснява. Да се вълнува. Да изпита всяко едно настроение, което тайно е стояло в него, но не е имало повод да се покаже. Да почувства любовта, да се влюби, макар и в книга. Да иска да препрочита отново и отново.  Да почувства колко объркана е Елинор, колко талантлива е Кат, колко добра майка всъщност е Джорджи, колко интересен е Парк, колко лоша сестра може да бъде Сам и т.н... И всичко това разказано майсторски от една от най-добрите писателки на литература за подрастващи, а именно Рейнбоу Роуъл. И нейното голямо сърце, винаги говорещо за безкрайната любов.

  Ако все още не съм успяла да ви убедя, че творчеството й си заслужава поне един хвърлен поглед, то ще се опитам да събера цялата си емоция, спрямо Роуъл и да кажа най-кратко и ясно защо си заслужава да прочете книгите й. Тя умее да чувства и да изразява това, което изпитва. Умее да разказва. Но най-вече умее да предава любовта в най-чистия й вид, а това е едно от най-положителните качества, които тя притежава, като изключително успешен, а и талантлив писател. Обичате ли любовни, забавни и увлекатални истории? Рейнбоу Роуъл е вашият писател. Не мисля, че имам какво повече да кажа. Книгите й говорят сами за себе си.

Ето и няколко хубави ревюта на "Елинор и Парк" и "фенка" :

 С много усмивки,

Кристина

събота, 14 ноември 2015 г.

ново начало

  Здравей.

 Надявам се, че няма да те разочаровам, след като прочетеш това. Та, по същество, смятам вече да не публикувам само стихове. Така или иначе го имам този блог, защо пък да не се изказвам по повече проблеми? Какви проблеми ли? Събития, места, неща (предимно книги).
Не знам колко ще съм редовна, нито пък знам дали ще пиша само по актуални теми, но обещавам, както винаги да бъда себе си, макар и не само чрез стихотворения. Това естествено не означава, че ще пренебрегна поезията. Напротив. Но вече ще публикувам и повече неща от чужди автори, за да променя егоцентричната същност на блога. Пък и моята също. 

 Смятам да обърна това "ново начало" и на запознанство. Та като всяко първо "здравей-здрасти", май се очаква да кажа нещо за себе си. Казвам се Кристина, но мисля, че това е ясно. Родена на 31.10 (имам чувството, че вместо да се запознавам с вас, пиша CV), Казанлък. Обичам да чета и пиша(?), да слушам музика, да пътувам, да преживявам всичко. Най-общо да живея. Обичам малко хора, но пък ги обичам по много. Не знам какво още може да се каже към тази "основна информация". Ако ми хрумне нещо друго, ще го прочетете в кутийката вдясно. 
И това е. Новото начало е поставено. Дано второто ни запознанство да бъде по-успешно от предишното.

С много усмивки,
Кристина.